Усмихнах се на Рия. Бях изненадана, но не чак толкова. Все пак смятах, че вероятно животът на магьосниците е много по-спокоен от този на който и да е обикновен човек. Хората говореха по телефона постоянно, пращаха мейли, притежаваха компютри. От личен опит знаех, че е много стресиращо постоянно да уговаряш какво ли не по подобен начин. Вечно имаше кой да ми звънне за нещо - било то за да ме уведоми за продажбите по музикалните магазини или за фотосесия, като Фелипе. Когато и да отворех мейла си - имах само един, който служеше и за обикновени, и за служебни цели - вечно имаше на какво да отговоря.
За миг завидях на тихия, спокоен живот на магьосниците. Колко добре си бяха само! Едва ли получаваха толкова голяма дневна доза стрес, както обикновените хора извън границите на този малък, приказен свят. Спомних си родния си град, Китее. Там хората също бяха страшно спокойни, всичко беше невероятно красиво. Когато аз бях малка мобилните телефони още не бяха много разпространени. Представих си какво е цял живот да живееш така. Сигурно би било прекрасно.
Изтръгнах се от потока на мислите си и отговорих на последния въпрос:
- Доста е разпространено е сред... хм, мъгълите. - тази дума все още ми беше необичайна. - Средство за комуникация. Можеш да общуваш с хора от целия свят, а връзката става за секунди. Обаждането, което получих, например, беше от Бразилия.
Леко учудения израс на лицето на Рейвън отново извика усмивка на устните ми.
- Вярвай ми, не ти го препоръчвам. Ще ти донесе мнооого главоболия. - засмях се на собствените си думи.
- А колкото до дрехите... - замислих се. - Всъщност не съм съвсем сигурна. Трябват ми блузи, подобни на тази... - посочих туниката си. - както и панталони, в черно, тъмночервено... Като материя, предполагам, че памук и малко кадифе тук-там са добра идея. Също така - най-вече - се нуждая от рокли, отново в същите цветове, дълги, с корсети... Мога ли да намеря нещо подобно тук?